Р А З У М И Р


Ноам Чомски

Кои сили моделират водещите медии в статуи на статуквото?

            

Превод на статията What makes mainstream media mainstream? (10/1997, сп. "Z")

Превод от английски: Разумир (Тош)
Първо издание: 21/4/2015, последна редакция: 24/4/2015 г.

Цветните квадратчета съдържат алтернативни заглавия



Една от причините да пиша относно медиите е интересът ми към цялостната интелектуална култура, а медиите са частта от цялата култура, която е най-лесна за изучаване. Произведенията й излизат всеки ден, така че можеш да я изследваш систематично. Можеш да сравниш вчерашната версия с днешната. Има много доказателства за това кое е преувеличено и кое не е, и как е устроено всичко. Моето впечатление е, че медиите не са много по-различни от научните среди или например от изданията с мнения на интелектуалци; наистина при тях има някои допълнителни ограничения, но разликата не е съществена. Освен това тези системи си взаимодействат, затова хората лесно се издигат и слизат между тях.

И така, насочвате се към някоя медия или която и да е институция, която искате да разберете. Задавате въпроси относно вътрешното й устройство. Искате да научите какво е нейното място в по-широк обществен контекст. Какви са отношенията й с други системи, основани на власт и авторитет. Ако сте късметлия, може и да откриете бележки и записки от вътрешни хора, водещи личности в информационната система, които показват с какво се занимават (това е вид догматична (доктринна) система). Под бележки и записки нямам предвид дипляни, брошури и други рекламни материали, разпространявани от отдела за връзки с обществеността, а онези материали, които участниците в системата обменят помежду си за вътрешно обучение или споделяне на намеренията и дейността си. Съществува твърде голямо количество от любопитна документация.

Има три главни източници на информация за природата на една медия. Единият начин е да я изследвате както химик би изучавал свойствата на сложна молекула - разглеждате строежа й и на негова основа правите предположения за качествата и съдържанието на медийния продукт. След това изследвате самото реално медийно произведение, сравнявате го и виждате доколко той съвпада с хипотезата ви. На практика цялата работа върху анализа на медиите е в последната част - опитът внимателно да се изучава какво точно представлява медийният продукт и дали той съвпада с очевидните допускания относно природата и устройството на медията.

Какво откривате? Първо, има различни видове медии, които вършат различна работа. Едните са за забавление/Холивуд, сапунени опери и т.н., и дори повечето от вестниците в провинцията (преобладаващата част от тях). Те са предназначени за широката, масова публика.

Вторият вид медии са елитните - онези, които задават тона и дневния ред, защото те притежават най-много средства и установяват рамките, в които работят всички останали. Такива медии са например "Ню Йорк Таймс" и "CBS". Тяхната основна аудитория са привилегировани хора. Читателите на Ню Йорк Таймс са заможни и част от тях са представители на политическата класа - действително са въвлечени в политическата система и са един или друг вид управители: политически, фирмени (например корпоративни изпълнителни директори и пр.); научни ръководители на докторанти (университетски преподаватели) или други журналисти, които участват в оформянето на начина на мислене и възприятие на техните подопечени.

Елитната медия задава рамка, в която работят останалите. Ако наблюдавате потока от Асошейтед Прес, които изливат новина след новина, в средата на следобеда ще забележите, че той спира и се появява нещо, което излиза всеки ден и казва: "Бележка към редакторите: утрешният "Ню Йорк Таймс" ще има следните материали на заглавната страница." Съобщението е предназначено за редакторите на малки вестници, например в Дейтън, Охайо, защото те няма как да притежават необходимите средства за да измислят актуалните новини сами; върши им работа и ако просто не желаят да се занимават с това - новини наготово. Това са историите за четвърт страница, които редакторите на малките вестници са принудени да отделят за нещо различно от местните дела или пък за забавляване на своите читатели; материалите, които поставят там, защото идват от Ню Йорй Таймс, който казва на всички нас какво трябва да ни интересува на следващия ден. Ако сте редактор в Дейтън, Охайо, ще ви се наложи да го направите по практически причини. Ако пък ненадейно решите да се отклоните и започнете да съставяте статии, които не са харесвани от голямата преса, много скоро ще получите мъмрене от някой техен представител. Всъщност наскоро имаше подобна случка с вестник "Меркюри Нюз" в Сан Хосе. Има много начини, чрез които игрите на властта могат да ви вкарат обратно в правия път. Ако се опитате да излезете от шаблона, няма да просъществувате още дълго. Рамката работи много добре и е разбираемо, че тя е просто отражение на структурите на властта.

По същество истинските средства за масово осведомяване се опитват да служат за развлечение и за отвличане на вниманието на обществото. Нека хората да вършат нещо друго, но не ги занимавайте с нас (с нас - водачите на парада). Накарайте ги да се интересуват от професионален спорт, например - нека всеки да лудне по професионални спортове, секс скандали, знаменитости и техните проблеми и тем подобни. Каквото и да е, само да не е нещо сериозно. "Ние" се грижим за тях.

Кои са елитните медии, задаващите тон? Такива са например Ню Йорк Таймс и CBS. Първо, те са големи предприятия с висока печалба. Второ, повечето от тях са или свързани, или направо притежавани, от много по-големи предприятия като "Дженеръл Илектрик", "Уестингхаус" и пр., които стигат чак до самия връх на кулата на властта на частните икономически интереси, където се управлява чрез тирания. Големите предприятия - корпорациите - по същество са тирании, властови йерархии/стълбици, управлявани от горе. Ако не ви харесва онова, което правят - изхвърчате от тях. Големите медии са просто част от тази система.

Що се отнася до мястото им като институции, нещата стоят горе-долу по същия начин. Силите, с които си взаимодействат и към които се отнасят са други средища на власт - правителството, други големи предприятия и университетите. Тъй като медиите са доктринална, догматична система, те са в тясно сътрудничество с университетите. Да кажем, че сте репортер, който пише материал за Югоизточна Азия или Африка или нещо подобно. От вас се очаква да посетите някой от големите университети и да намерите експерт, който да ви каже какво да пишете; ако искате може да отидете и при някоя фондация като института Брукингс или Американския "Ентърпрайз" институт, и те ще сложат думите в устата ви. Тези външни институции са много подобни на медиите.

Университетите например не са независими. Може да има отделни независими личности, разпилени тук-там, но това е вярно и за медиите. Вярно е и за корпорациите. Вярно е обаче и за фашистките режими. Институцията сама по себе си е паразит. Тя зависи от външни източници на финансиране като частни инвеститори; големи предприятия, изпращащи "грантове" по различни изследователски проекти; и правителството - то е толкова тясно преплетено с корпоративната власт, че трудно можете да ги различите. Отвътре университетите работят по същия начин като въпросните им източници на финансиране. Онези, които не се приспособят към структурата; които не се съгласят с нея и не я приемат за свое собствено верую (мъчно е да работиш в подобна система, освен ако не приемеш догмите й и не им повярваш искрено); които не се приспособяват - те биват методично отстранявани и изхвърляни още от детската градина. Прилагат се най-различни видове филтри, чрез които системата се освобождава от всички, които я дразнят със съществуването си и мислят независимо. Всеки, който е минал през [американски] университет знае, че образователната система е силно изкривена към поощряване на конформизъм и послушание; ако не си конформист и не си послушен - ти си размирник.** Чрез такъв вид филтриране накрая остават само хората, които истински, честно и искрено са приели като своя рамката от вярвания, убеждения, становища и пр. на обкръжаващата ги властова система в обществото. Елитните институции като например Харвард и Принстън и по-малките колежи, са силно нагодени да служат за "социализация", дресировка, опитомяване. Ако учите в Харвард, повечето от обучението е по добри маниери; как да се държите като член на висшите класи, как да мислите само правилните мисли и пр.

** Б.п. Виж мнението на Владимир Буковски за "политическата коректност" и конформизма в САЩ и ЕС около 3-та минута, 0.1.56: 0.1.56, видео. Виж също критиката на творческия инженерен гений Стив Возняк за дресиращото образование в САЩ: 0.1.121 и речта на Ноам Чомски от 2012 г.: "Образование: за кого и за какво?"

Може би сте чели "Фермата за животни" от Джордж Оруел - тя е писана в средата на 1940-те години и представлява сатира на Съветския съюз, една тоталитарна държава. Книгата жъне успех и всички я харесват. Трийсет години по-късно някой намира в книжата си въведение от автора, което е било цензурирано и спряно от издаване. Темата на въпросното въведение била "Литературната цензура в Англия". В него Оруел пише, че осмиването на Съветския съюз и тоталитарното му устройство е очевидно, но Англия не е чак толкова по-различна. На Острова няма КГБ, която да слухти за неправоверни хора, но крайният резултат е подобен: хората с независими или "погрешни" идеи са отстранявани.

Две изречения стигат на Оруел за да обрисува институционалната структура. Той задава въпроса защо се случва така и му отговаря:

-- Първо, защото пресата е собственост на богати хора, които искат само определени неща да достигнат до обществеността.

-- Второ - когато преминете през елитната образователна система или през правилните факултети в Оксфорд научавате, че има определени неща, които не е уместно да се казват и, че има определени мисли, които не е правилно да имате. Това е дресиращата* роля на елитните институции и ако не можете да се приспособите към дресировката обикновено ви изхвърлят. Малко или много тези две изречения съдържат целия смисъл.

* Б.п. Буквално "социализиращата" или "обобществяваща" или "възпитателна", или "посвещаваща в догмите". "Дресиращата" обаче добре показва начинът на действие и следствието в този контекст.

Ако човек разгледа устройството на цялата система, лесно може да предугади как изглеждат новините - даже е твърде очевидно. Вземете например Ню Йорк Таймс: корпорация, която продава стока. Стоката обаче не е книжното тяло на вестника - фирмата реално губи от печатането и продажбите по този начин, те дори с охота пускат изданието си безплатно в Интернет. Причината е, че истинската стока е не вестника, а читателите - привилегировани хора, също като онези, които пишат статиите; мисля, че знаете кого имам предвид - висши ръководни кадри в обществото. Трябва да продадете този продукт на пазара, а пазарът са, разбира се, рекламодателите - т.е. други търговски предприятия. Независимо от вида на медията - телевизия, вестник или каквото и да било, - те всички продават своята публика: читатели, слушатели, зрители. Корпорациите продават публиката на други корпорации. В случая с елитните медии става въпрос за едър капитал.***

*** Б. п. виж 0.1.67

И какво очаквате да се случи? Какво бихте предвидили относно природата на медийния продукт при тези обстоятелства? Каква би било първата хипотеза, която ви хрумва? Очевидното допускане е, че произведенията на медията - какво излиза, какво не излиза, начинът по който нещата се преиначават - ще отразява интересите на купувачите и продавачите, институциите и системата на властта, които са свързани с тях. Би било чудо да се случи по друг начин.

Сега идва трудната работа. Запитвате се - защо медиите работят по начина по който сте предвидили? Преценете сами. Има много материали върху тази очевидна хипотеза, която е била поставена под най-сериозни изпитания, които могат да бъдат измислени, и въпреки това тя все още отстоява забележително добре. На практика е невъзможно да намерите каквата и да била подкрепа на нашето заключение в академичното обществознание, което обаче не е изненада, защото и в този случай би било чудо, при начина по който "силите" въздействат върху тях.

Когато критикувате медиите и кажете, виж, ето какво пише Антъни Люис или еди-кой си автор, те се вбесяват като заявяват, всъщност вярно:"никой никога не ми нарежда какво да пиша. Пиша всичко, което искам. Цялата тази работа с натиска и ограниченията е небивалица, защото никога не съм под натиск." Горното наистина е напълно вярно, само че тези автори нямаше да заемат поста, който заемат, ако досега не са били показали, че и без някой да им нарежда ще напишат каквото трябва. Ако бяха започнали кариерата си в някой малък вестник и бяха правили репортажи от грешен тип и по грешните теми, те никога нямаше да се издигнат до позициите в които сега могат да казват каквото си искат. Като цяло това важи и за университетските факултети в най-идеологическите дисциплини. Всички тези хора са преминали през системата за дресировка.

Следващото, което ще откриете е, че цялата тема е неприкосновена по свещен начин - тя е табу. Ако ви приемат в института по държавно управление "Кенеди" в Станфорд или някъде другаде, където се преподава журналистика и комуникации или академична политология и пр., най-вероятно никога няма да срещнете тези въпроси из лекциите или учебниците си. Т.е. не може да чуете и дума за хипотезата до която всеки може да достигне самостоятелно дори и без да знае нищо от онова, което е забранено да бъде изразявано, и доказателствата за което са забранени за обсъждане. Всъщност вие сигурно сте предвидили и това явление. Ако се вгледате в устройството на институциите, бихте си казали: да, разбира се - никой от тези хора не би искал да се изложи. Защо тогава да разрешават критически анализ на онова, което те искат да се случва? Отговорът е, че не съществува причина те да позволят критика и, те и на практика не я допускат. Отново, не става дума за пряка цензура - просто не ви допускат до съответните нива в йерархията - отнася се както за левите (онези, които се водят за "леви"), така и за "десните". Няма да ви допуснат, освен ако не сте били приобщени, обучени и дресирани по подходящия начин, така че определени неуместни мисли да напуснат главите ви завинаги, защото, подчертавам отново, ако тези забранени мисли ви се въртяха в главата, нямаше да заемате съответния пост. Така достигате до предвиждане от втори ред, което гласи, че предвижданията от първи ред са забранени за обсъждане.

Последното нещо, което трябва да разгледате, е догматичната система (the doctrinal framework) в която се случват горните явления. Дали хората на високи постове в информационните системи - включително медиите, рекламата, академичната политология и т.н. имат представа какво би трябвало да се случи, когато пишат и творят за читатели от своите собствени среди? Знаем какви са помпозните им речи на студентски дипломирания или откривания на учебната година - излъскани с красиви думи и пълнеж; питаме се обаче как говорят те със своите равни, и какво хората казват за това?

В основата има три потока. Единият е индустрията на "връзки с обществеността" - PR. Както знаете, това е главната пропагандна индустрия на бизнеса. Въпросът обаче е какво твърдят водачите й. Вторият поток са т.нар. общественици, обществени мислители, умните глави; онези, които пишат критичните статии ("op eds") и тем подобни, например впечатляващи книги за природата на демокрацията и други. Какво казват те? Третото, което трябва да изследвате, е потокът от академична литература, в частност делът от политологията, който се занимава с комуникации и информация и онова, което е част от политологията през последните 70-80 години (от 1908 - 1918 г. б.п.)

И така, разгледайте тези три неща и какви са позициите на въпросните хора, погледнете също водещите личности, които са писали относно този въпрос. Всички те твърдят (частичен цитат), че масовата публика се състои от "невежи и натрапващи се простаци" - трябва да ги държим далеч от обществената сцена, защото са прекалено глупави и ако се включат ще създадат проблеми. Тяхната работа е да бъдат "зрители,", а не "участници."

Разрешено им е да гласуват от време на време, да избират някой от "умните пичове". След това обаче от тях се очаква да се приберат в къщи и да правят нещо друго - например да гледат футбол или каквото друго дойде. "Невежите и натрапващи се простаци" обаче трябва да бъдат наблюдатели, а не участници. Участниците са така наречените "отговорни хора" и, разбира се, пишещият винаги е един от тях. Човек никога не си задава въпроса, защо аз съм "отговорен човек", а някой друг е в затвора? Отговорът е много очевиден - ти си послушен и се подчиняваш на властта, а онзи другият човек може би е независим и тъй нататък. Разбира се, човек не си задава този въпрос. Затова са умните пичове, на които се пада да ръководят и останалите хора трябва да бъдат извън властта, и не трябва да се поддаваме на (цитирам от научна статия) "демократичния догматизъм според който човек е най-добрият съдник за своя собствен интерес." Хората не са. Те са ужасни съдници на собствения си интерес, затова ние трябва да вършим тази работа за тяхна собствена изгода.

Всъщност горното е много подобно на Ленинизма**** - лидерите заявяват: правим неща за вас и го правим в интереса на всички и т.н. Подозирам, че това е част от причината исторически хората толкова лесно да прескачат от въодушевени сталинисти до големи поддръжници на американската власт. Хората бързо сменят позициите си по този въпрос, според мен защото по същество тя е една и съща. Всъщност те не сменят почти нищо - единственото различно е оценката на това у кого е властта. В единия момент мислиш, че е тук, в другия момент - че е там. Заемаш онази позиция, у която смяташ, че е властта.

****Б.п. Същото е мнението на Владимир Буковски относно лидери на малцинства борещи се уж за техните, изразено в интервюто по-горе, както и на Джордж Оруел във "Фермата", представено в поведението на извратилите се прасета вождове.

Каква е еволюцията на този процес? Историята е интересна и голяма част от нея се случва по време на Първата световна война, която е важна повратна точка. Тя значително променя положението на САЩ в света. През 18-ти век САЩ вече е бил най-богатата страна в света. Качеството на живот, здравеопазването и продължителността на живота от тогава се достига от висшите класи във Великобритания чак в началото на 20-ти век, да не говорим за останалите части на света. САЩ са били изключително богати с огромни предимства и към края на 19-ти век вече са били най-силната икономика в света, но все още не са били значим играч в световната политика. Военната мощ на САЩ е достигала само до Карибския басейн и до някои острови от Тихия океан.

Първата световна война променя нещата, а Втората световна война задълбочава промяната, защото оттогава САЩ малко или много завладява целия свят. След Първата световна война обаче вече е започнала промяна в политиката на САЩ от нация, която тегли заеми, в нация, която дава заеми - кредитор на останалите. Все още не е била голям кредитор като Великобритания, но за пръв път в историята си САЩ са започнали да бъдат значителен играч на световната сцена. Това обаче е само една от промените.

По време на Първата световна война за пръв път се изплзва високо организирана държавна пропаганда. Англичаните създават Министерство на информацията, от което те наистина са се нуждаели, за да въвлекат САЩ във войната - в противен случай вероятно са щели да сдадат фронта. Министерството на информацията основно се занимава с разпространение на пропаганда, включително грамадни фалшификации относно "хунските" зверства и пр. Целевата група на пропагандата е била американските интелектуалци с разумното предположение, че те са най-лековерни и най-вероятно ще повярват на лъжите. Интелектуалците също така могат да разпространят сведенията в тяхната собствена среда и система. Пропагандата е била насочена към американската интелигенция и е сработила много добре. Документи на английското Министерство на информацията (много от тях са били публикувани) показват, че главната им цел е била, с техни думи, да владеят мислите на целия свят - малка цел, - но най-вече САЩ, - защото англичаните не ги е било грижа какво си мислят хората в [тяхната колония] Индия, например. Министерството на информацията е изключително успешно в заблуждаването на самомнителните американски интелектуалци, които приемат фалшификациите за чиста монета, а функционерите в министерството са изключително горди от успеха си, защото наистина - без пропагандата щяха да са мъртъвци или най-малко от губещата страна.

В САЩ съществува съответна организация. У. Уилсън е избран за президент през 1916 г. благодарение на платформа противопоставяща се на войната. САЩ по това време е много миролюбива страна и винаги е била. Хората не искат да ходят да се бият в чужди войни. Лозунгът на Уилсън е бил "Мир без победа". Само дето той е имал намерение да воюва. Въпросът тогава е бил как да превърнеш миролюбивото население в беснеещи противонемски-настроени откачалки, така че да пожелаят да изтребят немците до крак? Била е нужна пропаганда машина, затова е била създадена първата и наистина единствена в историята на САЩ голяма държавна агенция за пропагандата. Наричат я "Комитет за обществена информация" (хубаво название в Оруелски стил), а също и "Комисията Крийл" - защото оглавяващият я се е казвал Крийл. Задачата на тази комисия е била да всее у населението шовинистка истерия. Комисията проработва невероятно добре. Само след няколко месеца се разразява беснееща военна хистерия, така че САЩ вече са можели да тръгнат на война.

Много хора се впечатляват от тези постижения. Един от тях е Алдоф Хитлер и неговото впечатляване не остава без последици. В "Моята Борба" той заключава, с известни доказателства, че Германия е загубила войната, защото на първо време е била съкрушена в битката на пропагандния фронт - държавата не е била готова да отговори подобаващо. Хитлер се обзалага, че следващият път Германия ще има своя собствена пропагандна система - както и става. Ако се върнем в САЩ - американската търговско-промишлена общност също е била силно впечатлена от усилията и постиженията на пропагандата. По онова време тази общност се сблъсква и с един друг проблем - страната става формално по-демократична. Много повече хора имат право да гласуват и получават други политически права. САЩ става все по-богата държава, повече хора могат да участват в управлението, идват много нови имигранти и т.н.

Как би постъпил човек на тяхно място? Изглеждало е, че ще става все по-трудно да движат нещата като в частен клуб. Следователно, било е очевидно, е трябвало да завладеят онова, което си мислят хората. И преди е имало експерти по връзки с обществеността, но не и индустрия в тази сфера. Тогава наемат специалист, който да се погрижи публичният образ на семейство Рокфелер да изглежда по-благоприлично и т.н. Огромната и чудовищна индустрия на връзките с обществеността, създадена от САЩ, е отроче на Първата световна война. Водещите фигури в нея са хора от комисията "Крийл". Всъщност главният от тях, Едуард Бърнейс, излиза направо от комисията. Той издава книга, наречена "Пропаганда". Терминът "пропаганда" не е имал отрицателен смисъл в онези времена. През Втората световна война обаче думата става табу, защото се свързва с Германия и всички онези лоши неща около нея. Преди това обаче терминът "пропаганда" означава просто информация или нещо такова. Бърнейс публикува книгата си "Пропаганда" около 1925 г. и тя започва с изказването, че прилага уроците от Първата световна война. Пропагандната система на Първата световна война и комисията "Крийл" показвали, че е възможно да "командваш общественото съзнание по същия начин по който войската командва служещите в нея." Тези нови технологии за командване на умовете, казва Бърнейс, трябва да бъдат използвани от интелигентните малцинства, за да може те да се подсигурят, че работните им простаци се движат в правилната посока. Способни сме да го извършваме сега, защото притежаваме тези нови технологии.

Това е основният учебник на индустрията за връзки с обществеността. Бърнейс е нещо като гуру. Той е бил автентичен либерал, клонящ към Рузвелт/Кенеди. Негово дело е и пропагандната схема зад подкрепения от САЩ военен преврат в Гватемала, с който се сваля демократично избраното правителство.

Големият му удар, който го изстрелва във висините на славата, се състои в края на 1920-те години, когато успява да постави цигарите в устите на жените. Дотогава пушенето е било изцяло мъжки порок, затова Бърнейс започва мащабна рекламна кампания в Честърфийлд. Познавате всички техники - фотомодели и филмови звезди с цигари в устите и т.н. Бърнейс бива широко възхваляван за това свое постижение и така става водеща фигура в индустрията, а книгата му "Пропаганда" - истински учебник.

Друг член на комисията "Крийл" бил Уолтър Липман, най-уважаваната личност в американската журналистика за около половин век (имам предвид сериозна журналистика, писане на сериозни аналитични творби). Той също така е писал т.н. прогресивни есета върху демокрацията, смятани за прогресивни през 1920-те години. Липман прилага уроците от работата върху пропагандата по категоричен начин по същия начин като колегата си Бърнейс. Той заявява, че в демокрацията има ново изкуство, наречено произвеждане на съгласие (manifacture of consent). Изразът е негов. Едуард Херман и аз го използвахме за заглавие на нашата едноименна книга. Липман обяснява, че произвеждането на съгласие може да преодолее факта, че формално много хора имат право да гласуват. Можем да направим актa на гласуване безпредметен, защото бихме могли да произведем съгласие така че да сме сигурни, че технят избор и нагласи ще бъдат подредени по такъв начин, че те винаги да правят онова, което им кажем, дори и ако формално и те участват. По този начин ще имаме истинска демокрация, която ще работи правилно - така се прилагат уроците на агенцията по пропагандата.

Университетското обществознание и политология произлизат от същия зародиш. Основателят на т.нар. "комуникации" и академичната политология е Харолд Гласуел, чието най-голямо постижение е монография, представляваща изследване на пропагандата. Той откровено признава онова, което цитирах по-горе - призивите да не се поддаваме на демократичен догматизъм, - което произлиза от академичната политология (Ласуел и др.) Политическите партии извън САЩ също си взимат поука - особено консерваторите в Англия. Наскоро се публикуваха техни архивни документи, които показват, че партийците са разпознали постиженията на британското Министерство на информацията; разпознали са и че страната е започвала да става по-демократична и че вече не може да бъде частен клуб. Затова те са заключили, казано с техни думи, че политиката трябва да стане политическа война, при която се прилагат механизмите на пропагандата, които са сработили толкова блестящо по време на Първата световна война в управляването на мислите на населението.

Това е догматичната (доктринална) страна и тя съвпада с институционалната структура. Догмата засилва предвижданията относно как би трябвало да работят тези неща - те се потвърждават много добре. Заключенията обаче за забранени за обсъждане. В настоящето всичко за което говорих е част от преобладаващата литература, но само за вътрешни хора. Когато човек влзе в в университета обаче, там няма да прочете класическите трудове за управляването на хорските умове.

По същия начин няма да прочете и какво е казал Джеймс Медисън по време на първото събрание за учредяване на конституцията на САЩ, - че главната цел на новата система е била "да защитава малцинството на богатите срещу мнозинството," и че тя трябва да бъде така замислена, че да постига целта си. Ето каква всъщност е основата на конституционната система, затова и никой не я изучава. Ще ви бъде трудно да я намерите дори и в академичната литература, освен ако не се заровите наистина надълбоко.

Това е общата картина: на начина по който медийната система е институционализирана; на догмите, които следва и на начина по който се възпроизвежда и изявява. Поне такова е моето виждане за нея. Системата има още една част, насочена към "невежите натрапливи" простаци. Тя използва най-вече отвличане на вниманието по един или друг начин - мисля, че сте способни да предвидите какво бихте могли да очаквате да намерите в нея.

Първа редакция: 21/4/2015. Последна значителна редакция: 24/4/2015 (някои правописни и стилистични корекции и бележки/препратка към 0.1.56, 0.1.67, 0.1.121). Дребна редакция ("Можете да съдите за себе си --> Преценете сами), 9/5/2015

Бел. 4/3/2016 г. - няколко поправени печатни грешки и единични стилистични подобрения, премахнати повторения. Като цяло преводът има нужда от цялостно подобрение.


        Подкрепи с дарение     Р А З У М И Р