Ноам Чомски
Необходими илюзии - контрол на мисълта в демократичните общества
Откъс от едноименната книга, издадена през 1988 г.
Глава 5 - Удобството на интерпретациите
софистика, лицемерие, двоен стандарт ...
Лъжесвободната преса в Англия и САЩ през 17-ти и 20-ти век - по Ноам Чомски и Джон Дюи
Превод от английски: Разумир/Тош
Разглеждайки "свободната преса" на САЩ преди около 50 години Джон Дюи забелязал, че критиката на някои "характерни неправди" е ограничена:
Единственият истински задълбочен подход към този проблем е да се разследва влиянието на съществуващото стопанско устройство върху цялостната система на разгласяване и публичност; да се разбере въздействието на икономическия ред върху отсъждането кое е новина и кое не е; върху подбора и отстраняването на части от съдържанието, което се обнародва; върху обработката на новините във всички рубрики - както в редакторските, така и в новинарските. Въпросът при този начин на изследване е не колко на брой от въпросните "характерни неправди" са били извършени и как биха могли да бъдат "излекувани" за пред читателите, а доколко въобще би могла да съществува свобода на мисълта и реална отговорност пред обществото в големи мащаби, при условията на съществуващия икономически ред.Доказано е, че издателите и редакторите, с техните задължения към "обществото и обществения ред" от който те получават изгода [и в юридически смисъл се намират в порочен кръг на конфликт на интереси - б.п.], често са сред "главните врагове" на истинската "свобода на печата" - продължава Дюи. Не е разумно да очакваме "управителите на тези търговски предприятия да се държат по начин различен от това да бъдат водачи и подмазвачи на едрия капитал" (...) Идеологическите управители "дават на обществото каквото то 'иска'", но дотолкова доколкото това е обусловено от "влиянието на настоящата стопанска система и пораждането на равнодушие и безразличие на мисълта, създавайки търсене на [? поток от новини?; водещ до - б.п.] разсейване и отвличане на вниманието, и пораждайки почти любов към престъпленията, ако последните се отплащат [вероятно с читатели, продажби - б.п.]"; (...) Към горните уместни разсъждения бихме могли да добавим още:
Важността на тези фактори е подчертана от факта, че дори формалното право на свобода на изразяване е била спечелена чрез непрестанна борба на обществото [на непривелигированата и необслужващата привилигированите част от него], която донякъде все пак успя да обори съществуващия дотогава обществен ред [поддържан от дотогавашните негови ръководители]. В рамките на съществуващия обществен ред, широката общественост трябва да си остане предмет на манипулация, а не участник в мисълта, обсъждането и взимането на решения. Както представителите на привилегированата класа отдавна са разбрали, необходимо е систематично да се отблъскват повтарящите се "кризи на демокрацията".*** В предни глави вече обсъдих някои от начините за изява на тези принципи в съвременността, но опасенията [и реакциите] са естествени и са възникнали още в началото на съвременното демократично движение. Осъждайки радикалните демократи, които са заплашили "да обърнат света надолу с главата" по време на Английската революция през 17-ти век, историкът Клемент Уолкър се оплаква през 1661 г.:
Те изкривиха всички тайнства на управлението... преди вулгарните (като диаманти на свине) ..., и проповядваха, че и войнството, и народът следва да погледнат толкова надълбоко в нещата, че да разнищят държавното управление до първите принципи на природата... Те направиха хората толкова любознателни и дръзки, че те никога повече няма да се смирят и да изпълняват законите.Опасенията на Уолкър не стават действителност, тъй като "подреденият свят" е бил възстановен и "политическото поражение" на демократите е било "пълно и необратимо", както забелязва Кристофър Хил. Към 1695 г. цензурата вече може да бъде изоставена, "но не от радикален либертариански принцип, а защото цензурата повече не е необходима," защото "ваятелите на мнения" се "цензурират сами" и "не се печата нищо, което да плаши имотните хора." През същата година [философът] Джон Лок пише, че "и на работниците и търговците; и на момите и на доячките" трябва да се каже в какво да вярват. "Най-голямата част от тях не може да знае, следователно трябва само да вярва.". "Но поне," коментира Хил, "Лок не искаше свещениците да го правят: Господ трябваше да го върши сам." С упадъка на авторитета на църквата в по-нови времена, тази задача минава в ръцете на "секуларното духовенство", което разбира своята отговорност с известна яснота, както вече беше обсъдено. Въпреки тези проникновения, някои хора продължили да бъдат изкушавани от "демократичните догматизми", осмивани от онези, отдадени на изкуството на манипулацията. Джон Стюарт Мил пише: "Страшното зло не е в яростния сблъсък между частите на истината, а в тихото потискане на половината от нея. Винаги има надежда, когато хората са принудени да изслушат и двете страни." Връщайки се в настоящето, Кодексът за професионално поведение на Британския национален съюз на журналистите задължава журналистите да:
Манипулацията на обществото през 60-те години предизвика следните опасения, изразени през 1966 г. от сенатор Фулбрайт, цитирани по-горе в книгата.* Година по-късно, Джером Барон предлага "тълкуване на първата поправка [на конституцията на САЩ - б.п.], което се съсредоточава върху идеята, че ограничаването на намесата на правителството е твърде безполезна в това да осигури свобода на изразяването, ако достъпът до трибуна вече успешно е заварден от частни групировки,", т.е. [от собствениците на] "новите средства за разпространение на информация": само те "могат да внесат мнение в обществото, и те, а не правителството, могат най-сполучливо да ограничат изразяването чрез заличаването на възможността на някоя идея да получи добър прием. Свободното случване на нещата и свободното развитие (laissez faire) е очевидно неуместно като органическа теория на съобщаването на идеи", когато медиите са тясно управлявани от частни сили и интереси. Много хора погледнаха на подобни идеи с тревога. Редакторът на "Сейнт Луис Поуст-Диспеч", един от най-независимите сегменти на местния качествен печат, се съгласи, че вестникът "има задължение към обществото, където се издава, да представя честно както общоприетите, така и неодобряваните и неприети страни на проблемите", но такова "официално изявление" не би трябвало да бъде наложено чрез законови мерки. "От практическа гледна точка", твърдят те, "вестник, който постоянно отказва да даде трибуна на гледни точки, които са различни от неговата, няма вероятност и не заслужава да просъществува." Редакторите на вестника грешаха в преценката си, макар че безпокойството им относно законовото задължение не може да бъде прескочено с лека ръка. В действителност само онези медии, които последователно стесняват "двете страни" до тясно съгласие със по-влиятелната от двете, успяват в направлявания свободен пазар.
*** В ново време, САЩ се сблъсква с изразена "криза на демокрацията" във връзка с масовите и ожесточени протести срещу американското нападение над Виетнам през 60-те години. В смисъла на истинската демокрация, включването на "гражданското общество" в политическия живот и активното взимане на участие е не криза, а разцвет - виж например първите български многохилядни митинги през 1989 г. В лицемерната фалшива псевдодемокрация обаче е повече от очевидно, че организираното изразяване на несъгласие или негодувание спрямо официалната държавна политика не само че не води до нейната корекция - както при тоталитарните режими, - а и се смята от официалните представители на режима и от техните слуги като "криза", нежелано явление, което трябва да бъде коригирано - а не политиката, избрана от вождовете.
С други думи: свободното изразяване на мнение, мирните протести, събирания и пр. трябва да бъдат коригирани, потискани и елиминирани, а хората трябва безкритично да се съгласяват. Разликата между тази лъжлива демокрация и тоталитарната тирания е в начините за потискане и в мащаба на прилагане на физическо насилие. Б.пр.
Редакция: 20/4/2015
Подкрепи с дарение
Р А З У М И Р