РАЗУМИР   Toш




Р А З У М И Р

Тодор "Тош" Арнаудов

ВЯРАТА И СВОБОДАТА

Версия 1.0: 7.4.2019


# 1.

От няколко часа трима млади мъже пронизваха гъстата джунгла. Средният беше европеец с капитанска шапка, пищов на кръста и пушка през рамо; ориентираше се с компас и карта като от време на време даваше напътствия на мускулестия чернокож, който водеше групата, облечен с хлабава риза върху широкоплещестия си гръб. Той проправяше път с мачете. Последен се движеше азиатец с тънък меч в ножница и татуировка на челото.

Досега походът минаваше в закачки и разкази на весели случки, но в последните минути водачът им Бонго стъпваше все по-предпазливо и се ослушваше след всеки замах.

- По-брже, друже! - подвикна капитан Слободан. - Малко остана!
- Е басно, битане! - измрънка чернокожият. - Моде дъне. Да връщаме!
- Няма как да потънем! Радован и Зоран следят за отлива. - успокои го европеецът и погледна картата, която вторият капитан Зоран "Калугера" му беше поверил за първопроходния курс. Оставаха 200 крачки до мястото, означено с кръстче.

Бонго обаче не вярваше на думите на Слободан и на белите мъже въобще. Предпочиташе да се доверява на себе си и на собствения си нюх, затова напредваше внимателно в джунглата на остров Света Троица, познат още с испанското си католическо име Тринидад.

...

2.

Една английска своенравна лордеса, млада вдовица, си купила Бонго за две жълтици и три бутилки ром от Западноафриканския вожд Пробитонос Баобаб III. Харесала го, защото бил красив и необикновено атлетичен. Взела го за развлечение в имението й край плантациите със захарна тръстика в Кингстън на остров Ямайка, но постепенно го обикнала повече от покойния си съпруг. Любовникът й бил предан и я дарявал с безкрайни наслади.

Чичо й, както и нейните приятели лордове, херцози и други контета обаче гледали с лошо око на междурасовата им любов. От девет кладенеца носили вода, за да оправдаят омразата си: негърът бил опасен и един ден щял да я убие, докато спи; бил глупав; бил "чернилка" и мястото му било сред тръстиките. Всъщност няколко от тях го били видели на плажа без препаска.

Мери им се смеела и веднъж ги попитала: "Вие не сте ли вкусвали цветнокожи жени? Джентълмените са ми споделяли, че са по-страстни от нас и че правят неща, на които малко дами са съгласни." Това още повече ги ожесточило, защото техни благородия не можели да си представят да се омърсят с робиня. Чичо й Джак се уговорил с Рипстън - дребен херцог със сериозни намерения към лордесата. Решили да удушат Бонго. Щяло да стане една сутрин, след като племенницата му отивала да пие чай с контетата. Робите нямали право да сядат на една маса с тях и затова обикновено наложникът се излежавал за час-два след първия секс за деня. Онази сутрин двамата заговорници поздравили домакинята си й се качили уж до библиотеката в кабинета й на горния етаж, за да проверят как се пише "превъзходен" на френски. Влезли обаче в спалнята, където африканецът още спял с разперени крака, подаващи се изпод намачканите бели чаршафи; Джак бавно заключил вратата и я затиснал с тялото си, а Рипстън пристъпял по пантофи с опънато въже в двете си ръце, ритуално обвити с бели ръкавици. Благородниците обаче не си направили сметката, че робът ги бил надушил отдавна и че като свободен бил ловец. След секунди изпратил последните два звяра в пъкъла със счупени вратове.

Когато малко по-късно господарката се качила и видяла какво се е случило, рухнала разплакана в обятията на Бонго, защото нямало как да го отърве от бесилката. Съндей Съншайн, както Мери го наричала, обаче бил роден под щастлива звезда. В същия ден на гости й бил Веселия Джонсън, комерсиално най-успешният и уважаван английски контрабандист по онова време. Тя спасила кожата му под своята завивка в резиденцията си в Сантяго на остров Куба няколко години по-рано, когато разузнавателните служби на младите Северноамерикански щати го търсели под дърво и камък, понеже бил заподозрян в нарушаване на санкциите срещу местния освобождически вожд Фидельо, който премахнал робството и по цял ден танцувал самба с новите си другари.

Един от галеоните на Веселия бил акостирал в Порт Кингстън, за да натовари захарна тръстика и тютюн. Джонсън познавал двамата мъртви негодници и не можел да откаже на плачещите очи на Мери. Качил тайно Бонго на борда си в сандък със стока, а после го приобщил към своите моряци - под закрилата на търговския флаг на кръстовете на св. Андрей и св. Георги*.

---
* Знамето на Великобритания, съчетание от тези на Шотландия и Англия

...
# 3.


Нещо избълбучи из джунглата на един Бонгов хвърлей напред и той наостри уши. Бльон-бльон-пляк. Изплющя отново. Шльоооп... Слаба миризма на гнилоч се носеше отнякъде, но можеше да я усети само ловецът, защото тютюнът беше притъпил сетивата на другарите му. Чернокожият замръзна и очите му се ококориха, когато маймуна присмехулник раздра въздуха в горещия ден.

- Муахахахахахаха-муъахаххахаха-хахахахаха-о-о-о-о-о-о...
- Това е просто маймуна. - обясни Слободан отегчено.
- Знам. - отвърнал Бонго. - Не ме е страх нея!
- Нямам търупение да вземими диамантити, коре уа. После ще разпусними със сек'су на корему, Бонго уа! Да вървими да! - опитал се да го разведри той.

Чернокожият обаче не помръдвал и седял така цяла минута. По прокараната с мачетето му пътека можело да се минава само един по един, затова останалите търпеливо го чакали да си почине.

- Напуред уа! - изнедоволствал японецът накрая и се поклонил. - Аригато гозаимас за сеченетоно дотук уа. Нека те сменя, Бонго сан! Хай! - рекъл церемониално той, поклонил се отново и извадил своята катана.

...
# 4.

Шинджи Куросава избягал от правосъдието на Япония пет години по-рано. Бил влюбен в Кимико Накамура, дъщеря на местния ковач, на когото той чиракувал преди да извърши първото си провинение, което го превърнало в домашен роб. В онзи съдбовен ден момичето го погледнало и му се усмихнало и Шинджи така се захласнал по очите му, че вечерта забравил да донесе на господаря си купичката със саке. За тази обида го грозяла смъртна присъда, която трябвало да се изпълни на място от меча на господаря му Шибамото Нашишава. Престъпникът бил длъжен сам да постеле бял чаршаф, за да не нацапа скъпата копринена настилка. Шинджи изпълнил процедурата и се навел, за да получи острие през врата, но докато Шибамото замахвал, младежът се претъркулил напред и забил своето острие в гърлото на господаря си. На бившия си и неблагодарен господар. Шинджи криел ножа в ръкава си за всеки случай и чакал удобен момент. Всъщност впоследствие се сетил, че нарочно не бил донесъл сакето - погледът на любимата му само му вдъхнал смелост да изпълни отдавна замисленото. Нямало да я види повече, но не можел да търпи да бъде куче. Бил дамгосан върху челото със знака на самурая Нашишава и оттук насетне, ако го заловели жив, на островите на изгряващото слънце го очаквали адски изтезания преди да бъде разсечен на две.

Той церемониално облякал кимоното на разжалвания си господар, взел катаната с ножницата и колана, и избягал през комина. Стигнал до пристанището на Нагазаки, препускайки по покривите като нинджа. Холандският търговец и контрабандист Ван Дам го приютил на своя галеон, който бил акостирал в полуостров Шимабара, шогунат Токугава, което било единственото разрешено място за търговия с Япония. Двамата се видели по-рано, когато европеецът бил на гости на Шибамото и се отвратил от съчетанието на жестокост и покорство в японските обичаи. Шинджи му обещал, че ще го научи на карате, да върти катаната и как да прави висок ритник с отскок и пълно завъртане.

...

# 5.


- Добре, Бонго. Ти си почини. Остават само 100 крачки на джудже, ходещо на кокили. - рече капитанът и намигна.
- Ха-ха-ха, хай! - японецът схвана шегата и се разсмя, докато минаваше пред чернокожия и загряваше мускулите си с плавни движения с меча. Бонго обаче остана сериозен.
- Да вървим! - заповяда Слободан.

...
6.


Слободан Чипрович, воеводата на троицата, бил от Дубровник - наследник на богат български род изселници от Чипровци след великото въстание през 1688 г. Пра-прадядо му бил съратник на Петър Богдан. Слободан бил чел неговата история на България. Наскоро получил препис на книгата на някой си Хилендарски монах Паисий, която макар и писана от еретик - православен, - все пак била българска. По него време, лето господне 1791 г., в Османската империя върлувала страшната кърджалийска чума. Християни и мюсюлмани се побратимявали, за да се бранят заедно, защото главорезите не се интересували от тяхната вяра. Младият Слободан искал баща му да плати за чета, с която да идат на помощ на предците си, но той му отказвал:

- Пес неблагодарен, где си тръгнал да се жертвоваш. Всекой да си го носи крсто! Бади благодаран ке си од богат род, во слободна стрна християнска живееш, прекрсти се и си гледай рахатот!

Слободан се подчинявал, защото уважавал татка си и получавал достатъчно джобни за да гуляйджиства в дубровнишките и венециански публични и частни домове и да пътува до Рим, Барселона, Неапол. Пишел поезия, фехтовал се добре. Слушал модните пиеси за пиано-форте в столицата на музиката Виена. На приеми се хвалил с аудиенция при папата във Ватикана след речта му "Урби ет орби" на Великден. Дамите го гледали със зяпнали уста и той не се оплаквал от самота в своите и в техните покои. Избягвал да посещава Франция обаче, защото там също върлували кърджалии. В кафенетата се коментирало коя от двете чуми е по-страшна и по-опасна - османската или френската. Едните били откровени разбойници, които търсели плячка, а парижките носили бели ръкавици и се кълнели в библиите на Русо, Дидро и Волтер, докато с адските си машини отсичали главите на всички, които не вярвали, че борбата им е за свобода, братство и равенство.

Животът на Слободан течал безметежно в канторите, магазините и хотелите на рода Чипрович, но един ден младежът прочел увлекателния роман "Островът на диамантите" от английския писател и началник на имперските тайни служби Даниел Дефинсън. Блясъкът на съкровищата светнал в очите му и той разбрал как може да помогне на своята стара родина, без да се надява на бащината щедрост.

- Тата, сакам да бидем капитан на флейт*! Да я контролирам тарговията с нашего американски хамбари. Могу ли тоа да праам, како не мое да ослобождаам бугари?

- Епа и тоа е велико опасно, сине, ама е по-дОстойно од онова да стааш разбойник по пата, да ги гониш крджалии и да те лаят песове по дувари селски у бугарска земля поробена. Да я питаме и мама ти, па ке видим.

Мама му плакала, плакала, три дене и три ноще, но накрай се согласила, затоа що най-малинок син нейн, четврти по ред, й е станувал маж веке.

Слободан започнал като писар и след няколко години служба в Средиземноморието, в лето господне 1795-то, повел по капитански флейта "Света Богородица" на презокеанско плаване по посока порт Свети Августин във Флорида, Испания.

Там се запознал с колегите си Ван Дам и Веселия Джонсън, на учение по международна търговия и защита от пирати, което Веселия организирал под егидата на испанската инфанта**. Тримата капитани си приличали по лекия нрав - били обичани от своите подчинени и пиели с всички ром и домашна ракия, сварена в Дубровник.

Така се събрали Бонго, Шинджи и Слободан. Разказвали един на друг историите на своя живот и стремежите си и макар че всеки говорел на свой вариант на английския, сърцата им се разбирали и биели в общ ритъм. Тримата осъзнали, че най-много на света обичат едно и също нещо: Свободата. Японецът и африканецът помолили своите капитани да се прехвърлят под командването на Слободан и получили разрешение, но при условие, че ще се срещнат след две години в Рио де Жанейро на следващото учение. Ван Дам и Бонго се зарадвали, защото отново щели да потанцуват капоейра на плажа.

---
* флейт - вид презокеански кораб
** инфанта - принцеса
...
# 7.

- Спрете! Битане! Обасно! Моля! - заръкомаха Бонго.

Този път воеводата се стресна, защото никога не беше виждал другаря си така уплашен. Шинджи прибра катаната, а капитанът се огледа и ослуша. От три часа ги смущаваха единствено звуците на зверове, птици, хвърчащи и пълзящи гадинки и гъсталакът, който разсичаха. Тази част на острова изглеждаше дива и безопасна - нямаше англичани. Той присви очи към другаря си.

- Тръстики! - каза Бонго тревожно. - Миризма лоша! - опита да се обоснове. - Връщаме се!
- Какви тръстики бе, Бонго!? За Ямайка ли си спомни? - рязко отвърна капитанът с досада, защото за миг почувства своето първенство засегнато. След това просто махна с ръка - Изчакай ни тук! - и даде знак на японеца.

Шинджи отново зашиба с меча си.

...

8.

При един от курсовете до Дубровник като втори капитан и навигатор се качил Зоран Чилич. Зовяли го Калугера, защото като млад бил монах. Преживял почти 40 лета и нямал знатно потекло. Родното му място било някъде в планините във вътрешността, които били под властта на полумесеца. Зоран бил напорист и трудолюбив и търсил своя път към по-добър живот. Първо станал дякон, а после монах, за да не върши тежка работа и да се научи да чете и пише. Служил известно време в Косово, където случайно чул от едни поклонници: "Гора люде разделя, море люде соединява"* и синята шир, която никога не бил виждал все още, го притеглила. Събрал опит и пари, и избягал от манастира, за да отиде в Дубровник - Републиката на свободата, която му харесала, макар че била католическа. Хвърлил расото и се установил като писар при различни господари - в дюкяни с манифактурни стоки, адвокатски кантори, в градския съд. Дори Аврам Бенчич, най-богатият бижутер, и щедрият лихвар Яков Чорич му доверявали сметките си и го давали за пример за старание и трудова етика. Печелил добри пари за професията си, но така и не се задомил. Нещо му липсвало. Четял модерните романи и се увличал от далечните страни. Чрез страниците им морето и приключенията го привлекли все повече и един ден стъпил на борда като писар на кораб. Постепенно се издигал в йерархията, пътувал много пъти до Америка, овладял навигацията и можел да определя дължина и ширина по звездите, слънцето и точните хронометри. За четиринайсет години служба стигнал до чин втори капитан. Срещнал се с пирати само веднъж и извадил късмет.

"Беше мъглива сутрин, плавахме към Барбуда. Не се виждаше на повече от една шеста миля, когато от нищото изскочи малък галеон**, който се отри странично и въжетата му се оплетоха в нашите." - заразказвал Зоран на по чаша бърбън пред капитана и всички моряци, докато били в кръчма на котва в демократичния Ню Йорк, преди да отплават към новостроящата се столица на Северноамериканските съединени щати - Вашингтон - "Погледнахме нагоре към главната мачта: череп и кости. Настръхнаха ни косите и се разтърчахме по палубата да бием камбаната. Обаче абордаж не последва. Ослушвахме се като зайци за няколко минути, но не чухме никакъв звук освен скърцането на въжетата и лекото почукване между техния и нашия борд." - Слободан и останалите гледали разказвача със зяпнали уста, а Бонго се разхождал нервно покрай тях, защото в тази пивница не сипвали на чернокожи.

"След малко се престраших, запасах пищов и сабля и се прехвърлих на кораба на пиратите." - продължил Калугера. - "Дойдоха още другари. И... Няма да ми повярвате, момци, но жива душа не видяхме!" - "Ха-ха-ха" - захили ли се моряците - "Влязохме в каютата на капитана и не открихме корабен дневник, но на масата лежеше подробна английска карта с начертан маршрут. Бяха тръгнали от Тринидад и пропътували на североизток покрай Малките антили до мястото, където се сблъскаха с нас, на изток от остров Барбуда. Намерих друга, по-малка карта, която успях да прибера и скрия, преди да долазят военните галеони и офицерите да се качат за оглед. По него време пиратите се бяха организирали като кърджалиите - знаеха търговските пътища и ни причакваха. Затова на миля разстояние пред и след нас се движеше конвой от два военни галеона на Негово Величество Джордж III."

"Не може бъде." - срязал го Бонго тогава. - "Кораб без моряци не плава между острови. Лута. Обърне. Засяда. Приказка казваш!"

Калугерът се засегнал и погледнал стръвно, но не отговорил.

Кръчмарят също се обадил.

"Да не съм ви чул да споменавате името на този тиранин повече или ще ви изгоня! Ако беше намалил данъците след Чаеното парти в Бостън и ни беше дал малко правдини, баща ми и брат ми нямаше да загинат!"

Моряците вече били глътнали джама и му се подиграли със задружно:

"Ай, ай, капитане!" - следвано от бурен смях.

Той поклатил глава и се начумерил, но след малко също се усмихнал суетно на поздрава им, защото по акцента им си личало, че не са англичани. Никога обаче нямало да прости и на алчния крал, и на "бащите"-революционери, които подлъгали близките му да се жертват за свободата.

"Може да са избягали с лодки на друг кораб, когато са забелязали устите на топовете..." - предположил Радован, помощникът на капитан Слободан, като решение на мистерията с опустелия галеон.

"Как да го направят през мъглата?" - усъмнил се друг от по-трезвените.

"Сигурно са ги видели по-рано." - доуточнил Радован. - "Преди изгрев ли се спусна мъглата, Зоране?"

"Или пък корабът е бил прокълнат и са ги взели дяволите?!" - изругал голобрад младеж от Ирландия.

"Епа не знам коя црна сила им е зела душе хайдушки," - въздъхнал Зоран на своето наречие - "но нямаше никого на кораба. Претърсихме и в трюма, и в кошовете за риба, и в скриновете за сухари. Никого. И нищо ценно. Ни злато, ни жълтици, ни диаманти, ни ром. Призрак!"

"Каква беше тази карта, дето си я присвоил, друже?" - попитал Слободан.

"Не знам точно, капитане. Не пишеше, но горе в ъгъла имаше нарисуван голям диамант с всичките му ръбчета и пирамидки. Виждали ли сте диаманти, момчета?" - попитал той всички и се огледал, очаквайки отговор.

"Аз съм виждал!" - отвърнал Слободан.

Моряците от Дубровник също потвърдили, но ирландците и другите само били чували за скъпоценните камъни с ослепителен блясък.

"Така... Когато по-късно наложих очертанията на брега върху картата на нашия кораб, бреговете на малката съвпадаха с югоизточния бряг на Тринидад. По маршрута през острова се достигаше до кръстче, над което беше нарисуван по-малък диамант. " - допълнил вторият капитан.

Бонго отново го пресякъл: "Не вярвам! Пирати - лоши, но не глупи и не луди. Кой зарови диаманти в джунгла?"

Тогава Зоран бръкнал в една чанта и разтворил картата пред всички на масата.

- Ово йе мапа, црне Тома неверни! Пипни я с пръсто!

Всички се разсмели и ударили чашите си, освен африканеца.

Той бил мрачен и мнителен, защото през деня по улиците на Ню Йорк срещнал презрителните погледи на белите граждани, които му напомнили за Ямайка. Разхождал се покрай пристанището с другарите си и се заговорили с Уилям - един по-благосклонно настроен към тях млад нюйоркчанин, който продавал на сергия с по-малката си сестра. Той първо им предложил протестантски библии, но сделката не се получила и затова започнал да им задава любезни въпроси за пътуването им и дали им харесва Ню Йорк, за да ги предразположи да си купят нещо друго. Слободан споменал, че корабът им е от Дубровник - Републиката на свободата, той е капитанът и събира средства, за да освободи своите предци българите от османско робство. Американецът вдигнал вежди и се сетил: "А, от Париж ли сте, Франция, дето обезглавихте вашите крал и кралица? Луи някой си? Американският народ ви поздравява!"

Слободан се намръщил: "Не, ние не сме от парижките кърджалии!"

Младежът вдигнал рамене и тъй като бил евангелист по вероизповедание и по призвание ги просветлил за това как Америка станала Свободна република. През 1775 г., той още не бил роден, знатни люде си направили събрание във Вирджиния - някакъв си "конвент". На него възторжен адвокат на име Патрик Хенри бил изрекъл: "Дайте ми свобода или смърт!". Знатните люде осъзнали своето английско робство, издали Декларация за правата на човека и запели бунтовни песни срещу тирана. Народът се въодушевил и завързал люта дългогодишна борба за американска независимост срещу монархо-тиранията, която довел до успешен край благодарение на Бога, Бащите основатели и на справедливите им идеали. От тогава американците били свободни и независими и станали единствената Демокрация в света. Уилям се гордеел с баща си, който бил доброволец във войната срещу англичаните, и се надявал един ден и баща му да се гордеел с него.

"Как може?" - недоумявал Бонго - "Вие - бели англичани и носите кръстове, а воювате за свобода срещу бели англичани със знаме кръст? Вие мъчи черни роби и индианци и те мъчи черни роби и индианци. За каква свобода се бори вие?!"

Младежът не можал да отговори философски.

"Ние сме работливи християни и не владеем роби." - обяснил Уилям, като имал предвид положението на своето семейство. Той самият въртял четири дейности: бил дърводелец, железар, продавач и помагал във фермата на баща си, и не изпитвал лоши чувства към робите, но се съобразявал с Волята божия и с Конституцията и Върховенството на закона, които стоели дори по-високо от Нея. Продавачът се усмихнал и се оправдал чистосърдечно: - "Големците са робовладелци като сенаторите и нашия първи президент и баща основател Джордж Вашингтон."

Африканецът побеснял и очите му пламнали.

"Вие същи навсякъде! Куба остров на свобода! Само там мои събратя свободни! Вие англичани!"

"Не ме обиждай, негър!" - изсъскал ненадейно Уилям и около тях се спрели още няколко почтени сеирджии - "Англичаните са имперски кучета и са поданици на онова кралско прасе! Ние сме демокрация и имаме човешки права! Куба е престъпна държава! Единствено пиратите търгуват с нея!" - околните се нагорещили с патриотични чувства и го аплодирали.

"Веселия Джонсън и Ван Дам не пирати!" - извикал африканецът и бил готов да му се нахвърли, но Шинджи и Слободан го държели.

Американецът бил хладнокръвен и не мърдал от мястото си, защото наоколо имало достатъчно граждани, които ги наблюдавали и щели да отстрелят негъра при нужда.

"Да не си бил моряк на Веселия, чернилко, че да знаеш? Четох във вестниците, че Джонсън е кръвожаден и алчен пират. Ограбвал търговските и пътническите кораби с преселници, измъчвал мъжете и ги посичал; изнасилвал пръв жените и после ги давал на моряците си. Имаше разкази на очевидци, които са били свидетели на това как се гаврил с бременни ирландки! Той е истинско чудовище!" - тълпата клатела глава и пръсти и освирквала, защото всички били чели или слушали за статиите в "Ню Йоркър Дейли Нюз", "Филаделфия Ийст Коуст", "Интърнейшънъл Трейд Рейтс Уийкли", "Уелт ъф дъ Нейшънс Трибюн", "Глобал трейд поуст" и редица други издания, включително официалните таблоиди на Конгреса и Сената. Последните били гласували специални мерки за борба срещу пиратите, известни като "Пайрът акт", според който с цел защита от пиратизъм за всяко голямо пристанище със средства на федералния бюджет били закупени военни галеони последно поколение с най-модерно въоръжение, произведени от "Гънс & Топс Нейви Ко.", както и още двайсет галеона от "Доукинг Хийд Дженеръл Оушън Юнайтед" за патрулиране в океана и били вербувани хиляди агенти, които да бдят за Свободата.

Когато зрителите се успокоили, младежът продължил. - "Братя и сестри! Този безмилостен пират снабдява с незаконно оръжие и муниции разбойника Фидельо в Куба и така другият пратеник на дявола поддържа своя деспотичен режим! Освобождическото управление в Куба е заплаха за националната ни сигурност, свободата, човешките права и начинът ни на живот!" - последвали бурни ръкопляскания и се чул възглас, че и кубинският народ имал нужда от демокрация и че един ден Съединените щати щели да им я донесат. "Алилуя!!!" - възкликнал някой, разперил длани и обърнал белтъци към небето; включили се и други и запели в хор, макар че не било в неделя: "Алилуя... Али-лу-у-у-я. Али-лу-я. Алилу-у-у-у-у-у-у-у-я." - а Уилям изпаднал в духовен подем и вдигнал кръст и библия във въздуха, както правел вуйчо му всяка неделя.

"Лъжеш, бяла маймуно! Веселия и Фидельо не разбойници! Познава тях!" - вече крещял Бонго, за да надвика тълпата и божествените им песнопения, а белите наоколо го гледали с отвращение и посягали към пистолетите си. Въдържали ги от действие обаче капитанската шапка на Слободан и оръжията на моряците, които те също носили със себе си на сушата, защото били предупредени за високата престъпност в щатите и за Бандите на Ню Йорк.

Уилям също погледнал към пищовите на Слободан и Радован и премигнал: "Вие да не сте пирати като него?" Те му върнали презрителния поглед и продавачът, с все по-голяма самоувереност и с по-силен глас продължил. - "Не се страхувайте, чеда христови, Господ е милостив! Покайте се и ще бъдете спасени!" - "Алилуя!" - пропял пак някой. - "Сенатът гласува амнистия за моряците, които предадат Веселия! А всеки почтен гражданин, който издаде пират или донесе главата му, ще бъде щедро възнагредн от федералното правителство!" - множеството се разсмяло бурно, но няколко мъже със засукани мустаци и широкополи шапки сериозно се замислили дали да не извадят пищовите-кремъклии и траперските си ножове от кобурите.

Помощник-капитанът Радован също се включил в удържането на Бонго и тревожно оглеждал развълнувалата се гражданска съвест.

- Дръжте си я тая ваша свобода американска! Предпочитам дубровнишката! Да си вървим, момчета! - заключил Слободан и те се запътили към кръчмата, в която вече се били настанили Зоран и останалите от екипажа. Шинджи обаче все още предпочитал Америка пред родината си, но след срещата с нюйоркчаните се разочаровал и спрял да я идеализира.

Демократичният народ ги освиркал и ругаел многозначително, а някои изплюли тютюна си пред краката им.

"Откъде бяха тези? От Русия ли?" - попитал някой от тълпата с ирландски акцент, виждайки гърбовете на моряците. - "Да! Не чухте ли как говорят белите?! Йекат като руснаци!" - из-хъркал и из-ръркал друг зрител с ливърпулски акцент. - "Искат да освободим негрите, а те защо не освободят техните крепостни?!" - обадил се ведущ по въпроса с лондонски акцент. - "Русия трябва да се махне от Америка!" - намесил се мъж с местен говор, кореняк второ поколение нюйоркчанин. Той имал предвид Аляска, която била колонизирана от московците в нарушение на международното право.

Уилям оставил сестра си да наглежда сергията и хукнал към Федералното бюро за разследвания на пиратска дейност, за да изпълни гражданския си дълг.


--
* "Гора люде разделя, море люде соединява" - Планините разделят хората, а моретата ги свързват.
** гелеон - вид голям презокеански платноход

...

# 9.

Когато другарите му си пробиха път през джунглата на около двайсет крачки пред Бонго, той се престраши полека да тръгне след тях и им се обади. Слободан се обърна и се усмихна. Чернокожият също неуверено се усмихна, докато не чу отново бълбукащия звук от преди малко, но този път по-силен и по-страшен.

Шинджи извика на японски.

- Рюуса! Рюуса! Стопирайю, капитане! Назаду!

Късно.

- БОНГО!

Той се завтече към тях за секунди, но Слободан вече беше затънал до бедрата. Пушката му стърчеше зад гърба. Той успя да я измъкне и се опита да я подаде на другаря си на сушата. Бонго се огледа, за да открие закъде да се захване. Намери едни корени, за които да заклещи краката си, но го беше страх да не се откъснат и да не залитне напред.

Японецът бръкна в раницата си, извади въжето, което носеше и го метна към брега.

- Дръж, френду!

Бонго хвана въжето и дръпна рязко, но то се скъса и ловецът залитна назад. Шинджи потъна в обратна посока и се извъртя. Слободан чу изпращяването и не проумяваше как е възможно здравото моряшко въже за полеви нужди да не издържи един японец.

Капитанът вече бе покрит до кръста в полутечни плаващи пясъци, когато ловецът законтри крака си в корена, протегна се и стисна цевта на пушката - пък каквото ще да става. Дръпна с всичка сила, но Слободан мърдаше едва-едва. Накрая цевта се изплъзна изпод дланите му и той отново политна назад. Ръцете на другаря му също потънаха, калта го притискаше все по-силно и той не можеше повече да задържа приклада нагоре. Шинджи пожела да се самоубие с катаната си, но мускулите не му се подчиняваха изпод затисналата го кал. Скоро оръжията бяха погълнати от пастта на чудовището.

Бонго се залови за мачетето и се опита да насече лиани и други треви, от които да изплете въже, но времето не му достигна. След секунди дробовете на двамата мъже се напълниха с втечнена почва, издавайки зловещ звук.

Само картата остана отгоре, омазана с кал.

...

10.


- Здравей, Бонго! Намерихте ли съкровището? - попита весело Радован, когато африканецът се върна тичешком до брега, на който няколко моряци ги очакваха до лодката. Той си помисли, че Бонго няма търпение да им съобщи. Ловецът обаче не можеше да си поеме дъх и само поклати глава, а лицето му излъчваше печал.
- Къде са Слободан и Шинджи? След теб ли идват?
- Не... - клюмна той. - Умре... Подъна. Тръстикище...
- Какво?!

Чернокожият беше пъхнал свитъка с калната карта в джоба си. Ръцете му също бяха в кал.

- Треса-вище?! Удавили са се!?
- Да... Тръстище!... Подънаха! - Бонго се разплака. - Опитах спаси. Не можах помогна им... Въже скъса...

Като проумя случилото се, едно ирландско момче също се просълзи и се покръсти по католически.

- Дева Марио, помилуй душе Слободанова и Шинджева! - прекръсти се и Радован по православному, защото беше черногорец, и продължи на своя език - Пичка й материна на проклета мапа Зоранова!

Бонго проследи погледа на помощник капитана върху картата. Черногорецът подаде разтворена длан към него.

- Дай ми я!

Африканецът изпълни заръката, а Радован се засили да захвърли омразния предмет в океана, но се спря, понеже осъзна, че картата може да им е нужна за втори поход.

- Трябва да ги погребем. Но нека първо да се върнем до кораба, за да вземем още хора и инструменти. И Библията...

Качиха се на лодката и отплаваха обратно към акостиралия по-навътре флейт "Света Богородица". След минути момчетата се катериха по въжетата към палубата.

Зоран ги посрещна горе с шише люта ракия, два чифта пищови на кръста и една рапира. Той видя, че първи се качи Радован, а не капитанът Слободан.

- Где йе сакровище, момци? - попита той с ехидна усмивка?

Радован забеляза, че вторият капитан нарушава правилата с пиене през деня и че се е превъоръжил.

- Ньема сакровище. Ньема нища... - ниско отвърна първият на славянски и наведе очи. Извади навитата карта от чантата на кръста си. - Капитан Слободан се е удавил у йедно тресавище у джунглата; зайедно с Шинджи. Заради тая прОклета мапа, пичка й материна! - извика той. - Воистина е бил прокълнат онзи кораб!
- Удавиле!? - възкликна Калугера - Бог да ги просте, клетнице! Амин! Язък... Ох... Боже мой... - той се прекръсти и целуна кръстчето, което висеше на златен синджир на врата му - Страшна смърт е в плаващи пясъце... - Зоран остави шишето на една бъчва и направи пауза, за да ознаменува новото положение. - Значе вече я сме най-старши!

Радован се спогледа с няколкото други моряци, които се изкачваха по въжената стълба, докато целият екипаж се събра на палубата.

- Така излиза, Зоране... - отговори с глух глас помощник капитанът, като натърти на името му; "какви плаващи пясъци?!" - помисли си той.
- КАПИТАН, отсега! - гръмна Калугера.
- Ай, ай, капитане! - отвърнаха моряците в хор.
- Така!

В това време Бонго чевръсто се катереше и люлееше по едно здраво въже покрай борда, за да заобиколи мястото, от което минаха останалите, защото не желаеше да излиза челно срещу новия си господар. Съмнение изплува в Зорановото помътнено съзнание:

- Абе вие много брже се върнахте, юнаци? Кога ги намерихте, че са умреле, па да ги погребете, па как не сте паднали и вие во плаващите пясъци, па кога можахте да долазите до лодката? Да не ми чините тарикатлъци!? - изкрещя той, завъртя глава наляво-надясно и метна поглед към няколкото най-верни нему момчета, които не бяха слизали до сушата и също бяха с пищови.
- Не вярвам Бонго да ни е излъгал, капитане. - отвърна Радован. - Не е като нас... Кръстените! - подчерта иронично черногорецът.
- Кой?! - извика Калугера.
- Бонго се върна и ни разказа. - обади се 19-годишното ирландче на правилен английски, защото не беше разбрало нито намека на Радован, нито риторичния въпрос на новия капитан. - Той е надушил тресавището и е чул странни звуци. Опитал се е да ги спре...
- Где йе таа црна маймуна?! - облещи очи Зоран и се хвана за най-близкия пищов, но острието на мачетето вече блестеше покрай врата му.

КРАЙ



Творчески бележки на автора:

Вдъхновен от:

1) Събитие на литературен клуб "Мироглед" на 29.3.2019 в "Зелената работилница", благодаря на организатора. Там изтеглих листчета с "координати": "В далечното минало", "Екзотичен остров", "Странен шум", които ми припомниха за
2) кратка случка, история-в-историята от глава 23 на еклектичния ми фантастичен роман-фантазия "Ада"

Случката в онази история е подобна, героите също, но е в друг жанр, по-пародиен, с друго настроение и отчасти с други взаимоотношения, и в нея не се споменава дали действието се случва на "остров", макар че търсенето на съкровище напомня за пиратските стереотипи, "Островът на съкровищата" и т.н.

Новата история също има сатирични елементи и отчасти пародия, но посланията са сериозни и са обосновани с подробна предистория и със следистория.

По-късно ще публикувам останалите бележки. (...)



...

Тодор "Тош" Арнаудов - Разумир, 7.4.2019





    Р А З У М И Р